3
март
И възкръсна България…
Забравеният
кръст
Горе, на синия гръб на Балкана, където
месечината опира чело, се намира малка планинска горичка. Тук живея аз, старият
куц орел! Близо до моето гнездо има голям каменен кръст. Останал е само
почернелият камък – дъждът и вятърът са изтрили името на забравения покойник.
Хората, които отъпкаха пътеката до камъка, вече почиват в земята, а пътеката я
няма – тревяса.
Когато синият мрак погълна стария Балкан,
аз излезнах от горичката и тръгнах към кръста. Вървях полекичка, защото куцам.
Когато стигнах до камъка, разперих криле, подхвръкнах и кацнах отгоре му.
Погледнах надолу към равна Тракия, където избухваха огньове и хората се
прибираха от нивята да спят.
Тогава
под земята чух гласа на мъртвия. Питаше ме дали съм ходил до гроба на майка му.
Изведнъж камъкът се залюля, земята се пропука
и от гроба излезе човек с юнашки дрехи, перо на калпака и жълто лъвче под
перото. Той ме помилва, погледна наоколо, пое дълбоко свежина и седна до
кръста.
Започнах
да разказвам на люляковата гора. Там беше майчиното ми гнездо. И ми дойде за
ума за тримата турци, които минаха през гората едно утро. Като видяха гнездото,
те замахаха с ръце и единият вдигна пушката си. Прицели се. Куршумът прониза
крехкото ми крило, което още не бях разтварял. Паднах от гнездото. Майка ми,
орлицата, я нямаше. И когато отминаха турците, дойде едно малко овчарче, прибра
ме, сложи ме в пазвата си и моята кръв обагри ризката му. Това бе юнакът. Преди
много години неговата майка излекува крилото ми. На нейния гроб ходих аз. Той
бе буренясал, а дървената кукла – прогнила. Вероятно в главата на момъка оживя
миналото, защото двамата се потопихме в спомените.
Голяма опашата звезда разделяше небето
на две. Като кринче беше голяма главата й , а челото й светеше окървавено.
Старците думаха, че ще има война и с надежда отправяха очи към земята на Дяда
Ивана. Скришом, наведени над пръстена паничка , в която гореше една шишарка,
двете сестри на юнака шиеха жълти лъвчета на мерни калпаци.
А една вечер младите соколовчани
зарязаха вършитбата и поеха към Балкана – да се бият за свободата на народа.
Войвода им беше моят приятел – юнакът. И тук, в тази гора, забиха седем куршума
в гърдите му, легна и не можа да стане.
Месецът се беше вдигнал високо и
равнината долу бавно притихваше. Аз кацнах на юнаковото рамо. Момъкът имаше
седем горящи рани и умираше. До главата му бяха побили байряка на четата, а
конят му цвилеше.
Аз му вардех сянка, а когато подухна
хладина, той стана, седна и дълго гледа към страшните пожарища на златна
Тракия, която ставаше на пепелище. Тогава написа писмо, сложи го под крилото ми
и ми каза да го занеса в Дядовата Иванова земя. Трябваше да намеря Дядо Иван и
да му го дам.
Аз заминах същата нощ и на сутринта
стигнах големия град с зелените черковни кубета. Заварих Дяда Ивана – на златен стол седи. Пуснах писмото на
коляното му. Писмото молеше да спаси от робия нашия народ.
Подир три дни Дядо Иван поеше коня си на
българска земя, подире му вървяха казаците.
Като
чух гърмежа за топовете им, сърцето ми туптеше силно.
Юнакът
се облегна на почернелия камък , дето дъждът беше измил името му, и тихо почна
една песен, а балканският вятър я грабна от устата му.
Трансформиращ преразказ на разказа
„Забравеният кръст” от Ангел Каралийчев
направи клуб „Журналист”
Няма коментари:
Публикуване на коментар